Пистолетът на Дядо

Слепият ми дядо ме водеше по празните стаи на Военния Музей, а след нас недоумяващ пъплеше единственият му сътрудник. В целия музей нямаше друг посетител освен нас, но и ние не бяхме обичайни гости. Не се интересувахме от изложените предмети, а се насочихме направо към един от тях, прекосявайки зали и коридори без да се оглеждаме. Дядо точно помнеше дислокацията на това, което търсеше и лесно го намерихме. “Какво пише?“ Прочетох име, което веднага съм забравил и кратко обяснение, че човекът е бил революционер, участник в партизанската и освободителна борба срещу фашистския режим. “Участник, глупости! — сопна се дядо, — никакъв партизанин не е бил, след Девети се направи на голям комунист”. Постояхме малко пред експоната, който беше обикновен пистолет. Погледах го и опитах да си представя, как и за какво го е използвал дядо. Бедна ми беше фантазията. Обърнахме се и излезнахме, оставяйки музейния работник в крайно озадачение.

Дядо ми не обичаше да разказва за политическите аспекти на свойто минало. Това беше разбираемо, тъй като те, както и възгледите му не са били съвсем съвмествими с реалностите на тъй наречения социализъм. Какво знаех за него? Селски учител, народен интелигент, от много млад се включва в борбата за по-добър живот на обикновените хора. Не знаех нищо конкретно, освен че е бил държан в полицията и бит. Този факт, плюс знанието, че е имал пистолет разпалваше фантазията ми. Знаех, че след 9 Септември е бил за кратко кмет на родния си Белоградчик, но се е оттеглил от всякакъв вид политическа дейност и целия си живот е останал учител, признат и обичан от всички. Беше ясно, че е в пасивна опозиция: чувах, че лесно би могъл да си издейства звание Активен Борец Против Фашизма, с което би добил много привилегии за целия род и висока пенсия, но не искаше. Живееха бедно и скромно цял живот. Слушаше новини по Радио Ниш на нашето голямо радио, заемащо цял шкаф още от военни времена. Питах го какво интересно има в сръбските новини. “Те казват повече “— отговаряше.

Бях на 20 години, когато почина. Оттогава ми липсва неизказаното от него. Знам, че искаше да остави мемоари след себе си. Но ослепя и сам не беше способен да го направи. Синовете му не можеха да отделят достатъчно време за документиране да богатия му живот, а внуците нямаха необходимото търпение. Десетилетия след неговата смърт продължавам да разшифрирам някои негови изказвания, скептицизма му по много въпроси и други спомени, трактовката на които с времето придобива форма на реално минало.

Така за мен дядо ми е революционер, участвал в септемврийското възстание 1923 година, арестуван и изтезаван от властта. След другия Септември, 1944 година, бързо е разбрал, че посоката на промените не е тази, за която се е борил. И е избрал най-разумния път: оттегляне и работа за хората.

Бил е учител в Белоградчик и няколко съседни села. Минавал е всеки ден десетки километра пеша, зиме и лете, за да предаде знания на децата в околните села. Разказваше ми, че е имал страшен ревматизъм (вероятно защото поради липса на пари не са имали дърва и са стояли на студено през зимата), сутрин едва е могъл да стане на крака. Излекувал го, ходейки бос лятото по горещия асфалт, всеки ден по няколко часа. От дядо ми идва в семейството любовта към музиката, той обичаше да свири на цигулка и се пренасяше в други светове, слушайки звуците ѝ. Той беше първия ми учител по музика, а цигулката първия ми музикален инструмент.

Историите, чути от дядо или за дядо свидетелствуват за един съвсем друг свят. Имал е малко лозе на Башевица и е ходил да работи дотам и обратно по 10 км. пеша. Хора с каруци са спирали и са му викали: “Даскале, качвай се, ще те закараме“, а той отказвал, защото предпочитал да бъде сам на път с мислите си.

Дядо и неговата цигулка

Наскоро присъствах на семейно събиране по тъжен повод. Заредиха се спомени и аз използвах момента да разпитам роднините за пистолета и революционното минало на дядо. За мое учудване те не знаеха много повече по въпроса, а каквото знаеха, не се вписваше в моите досегашни представи.

Дядо Ванчо се сдобил с пистолет не за да стреля по врагове, а за да се брани от вълци и разбойници.

Както вече писах, той е прекарвал много вечери и даже нощи на път през гората, която през ония времена е била по-опасно место от днес.

Чичо ми разказа, как веднъж един негов познат-комунист бил ги посетил силно пиян, с цел да купи пистолета. Дядо ми не се съгласил, макар че оня изсипал на масата толкова пари, колкото те не били виждали никога наведнъж. Явно Коминтерна е финансирал борците с фашизма, а белоградчишкия герой след получаване на парите първо се е натряскал, а после решил да се сдобие с оръжие и да тръгне да стреля по лошите.

Според по-възрастните, а затова и по-осведомени роднини дядо е симпатизирал на борбата срещу съществуващия ред, но не е бил член на комунистическата партия и не е участвал във въоръжени действия. Но е факт, че е бил следян от полицията и в края на 1920-те години е бил арестуван. Седмици са го държали в софийското отделение и са го били с цел да им предаде информации. Нищо не им е казал — или не е имало какво, или е бил по-силен от тях. Освободили са го полумъртъв, сигурно за да не умре в полицията. В Белоградчик жена му и една знахарка са го ухажвали седмици, без да имат надежда да го спасят. Доживя до 86 годишна възраст.

Не е известно как е попаднал пистолета му при човека, името на когото прочетохме във Военния Музей. Сигурно с приближаване на развръзката друг партиен другар е изявил желание да го купи по начин, на който не е могло да се откаже.

Възхитителен е усетът на дядо, с помощта на който е успял да преживее бурния XX-и век (1901–1987) с достоинство, не предавайки убежденията си и да остане жив. И странно нещо е миналото и представите ни за него.

Колкото и да търсиш обективната истина, оставаш със субективната си представа за нея, защото никой няма пълната информация за събитията, а камо ли за подбудите.

Анекдот от двайсетте години: в Белоградчик имало много белогвардейци, заселили се там след руската революция. Те имали пресни спомени от болшевиките, затова участвали в потушаването на септемврийското възстание в района. След това местната преса писала: “Руските братушки ни освободиха повторно: навремето от турците и сега от комунистите!“

От край време планирам да отида пак във Военноисторическия Музей с цел да намеря пистолета на дядо. Накоро минах по Скобелев и видях, че на местото на музея има строителна площадка, наоколо нови офисни сгради. Дали в новата му сграда е изложен този незначителен експонат? И как ще го намеря, без да знам на чие име е регистриран? И даже да го намеря, ще ми разкаже ли този предмет за своя истински стопанин?…

Хора, оставяйте следи след себе си! Вашите потомци имат нужда от тях. А пистолетите ползвайте само срещу вълци и разбойници.

--

--

--

Musician at Meszecsinka and EmilArt.space, songwriter and storyteller. Facebook.com/emil.biljarski

Love podcasts or audiobooks? Learn on the go with our new app.

Get the Medium app

A button that says 'Download on the App Store', and if clicked it will lead you to the iOS App store
A button that says 'Get it on, Google Play', and if clicked it will lead you to the Google Play store
emil

emil

Musician at Meszecsinka and EmilArt.space, songwriter and storyteller. Facebook.com/emil.biljarski

More from Medium

Dash vs. Asheville: Game #33 Preview

Europe cannot escape the calamity of “stagflation”, and the fierce battle between Russia and…

WIL June02

A Long Conversation With Blue