Слепият ми дядо ме водеше по празните стаи на Военния Музей, а след нас недоумяващ пъплеше единственият му сътрудник. В целия музей нямаше друг посетител освен нас, но и ние не бяхме обичайни гости. Не се интересувахме от изложените предмети, а се насочихме направо към един от тях, прекосявайки зали и коридори без да се оглеждаме. Дядо точно помнеше дислокацията на това, което търсеше и лесно го намерихме. “Какво пише?“ Прочетох име, което веднага съм забравил и кратко обяснение, че човекът е бил революционер, участник в партизанската и освободителна борба срещу фашистския режим. “Участник, глупости! — сопна се дядо, — никакъв партизанин не е бил, след Девети се направи на голям комунист”. Постояхме малко пред експоната, който беше обикновен пистолет. Погледах го и опитах да си представя, как и за какво го е използвал дядо. Бедна ми беше фантазията. Обърнахме се и излезнахме, оставяйки музейния работник в крайно озадачение.
Дядо ми не обичаше да разказва за политическите аспекти на свойто минало. Това беше разбираемо, тъй като те, както и възгледите му не са били съвсем съвмествими с реалностите на тъй наречения социализъм. Какво знаех за него? Селски учител, народен интелигент, от много млад се включва в борбата за по-добър живот на обикновените хора. Не знаех нищо конкретно, освен че е бил държан в полицията и бит. Този факт, плюс знанието, че е имал пистолет разпалваше фантазията ми. Знаех, че след 9 Септември е бил за кратко кмет на родния си Белоградчик, но се е оттеглил от всякакъв вид политическа дейност и целия си живот е останал учител, признат и обичан от всички. Беше ясно, че е в пасивна опозиция: чувах, че лесно би могъл да си издейства звание Активен Борец Против Фашизма, с което би добил много привилегии за целия род и висока пенсия, но не искаше. Живееха бедно и скромно цял живот. Слушаше новини по Радио Ниш на нашето голямо радио, заемащо цял шкаф още от военни времена. Питах го какво интересно има в сръбските новини. “Те казват повече “— отговаряше.
Бях на 20 години, когато почина. Оттогава ми липсва неизказаното от него. Знам, че искаше да остави мемоари след себе си. Но ослепя и сам не беше способен да го направи. Синовете му не можеха да отделят достатъчно време за документиране да богатия му живот, а внуците нямаха необходимото търпение. Десетилетия след неговата смърт продължавам да разшифрирам някои негови изказвания, скептицизма му по много въпроси и други спомени, трактовката на които с времето придобива форма на реално минало.
Така за мен дядо ми е революционер, участвал в септемврийското възстание 1923 година, арестуван и изтезаван от властта. След другия Септември, 1944 година, бързо е разбрал, че посоката на промените не е тази, за която се е борил. И е избрал най-разумния път: оттегляне и работа за хората.
Бил е учител в Белоградчик и няколко съседни села. Минавал е всеки ден десетки километра пеша, зиме и лете, за да предаде знания на децата в околните села. Разказваше ми, че е имал страшен ревматизъм (вероятно защото поради липса на пари не са имали дърва и са стояли на студено през зимата), сутрин едва е могъл да стане на крака. Излекувал го, ходейки бос лятото по горещия асфалт, всеки ден по няколко часа. От дядо ми идва в семейството любовта към музиката, той обичаше да свири на цигулка и се пренасяше в други светове, слушайки звуците ѝ. Той беше първия ми учител по музика, а цигулката първия ми музикален инструмент.
Историите, чути от дядо или за дядо свидетелствуват за един съвсем друг свят. Имал е малко лозе на Башевица и е ходил да работи дотам и обратно по 10 км. пеша. Хора с каруци са спирали и са му викали: “Даскале, качвай се, ще те закараме“, а той отказвал, защото предпочитал да бъде сам на път с мислите си.
Наскоро присъствах на семейно събиране по тъжен повод. Заредиха се спомени и аз използвах момента да разпитам роднините за пистолета и революционното минало на дядо. За мое учудване те не знаеха много повече по въпроса, а каквото знаеха, не се вписваше в моите досегашни представи.
Дядо Ванчо се сдобил с пистолет не за да стреля по врагове, а за да се брани от вълци и разбойници.
Както вече писах, той е прекарвал много вечери и даже нощи на път през гората, която през ония времена е била по-опасно место от днес.
Чичо ми разказа, как веднъж един негов познат-комунист бил ги посетил силно пиян, с цел да купи пистолета. Дядо ми не се съгласил, макар че оня изсипал на масата толкова пари, колкото те не били виждали никога наведнъж. Явно Коминтерна е финансирал борците с фашизма, а белоградчишкия герой след получаване на парите първо се е натряскал, а после решил да се сдобие с оръжие и да тръгне да стреля по лошите.
Според по-възрастните, а затова и по-осведомени роднини дядо е симпатизирал на борбата срещу съществуващия ред, но не е бил член на комунистическата партия и не е участвал във въоръжени действия. Но е факт, че е бил следян от полицията и в края на 1920-те години е бил арестуван. Седмици са го държали в софийското отделение и са го били с цел да им предаде информации. Нищо не им е казал — или не е имало какво, или е бил по-силен от тях. Освободили са го полумъртъв, сигурно за да не умре в полицията. В Белоградчик жена му и една знахарка са го ухажвали седмици, без да имат надежда да го спасят. Доживя до 86 годишна възраст.
Не е известно как е попаднал пистолета му при човека, името на когото прочетохме във Военния Музей. Сигурно с приближаване на развръзката друг партиен другар е изявил желание да го купи по начин, на който не е могло да се откаже.
Възхитителен е усетът на дядо, с помощта на който е успял да преживее бурния XX-и век (1901–1987) с достоинство, не предавайки убежденията си и да остане жив. И странно нещо е миналото и представите ни за него.
Колкото и да търсиш обективната истина, оставаш със субективната си представа за нея, защото никой няма пълната информация за събитията, а камо ли за подбудите.
Анекдот от двайсетте години: в Белоградчик имало много белогвардейци, заселили се там след руската революция. Те имали пресни спомени от болшевиките, затова участвали в потушаването на септемврийското възстание в района. След това местната преса писала: “Руските братушки ни освободиха повторно: навремето от турците и сега от комунистите!“
От край време планирам да отида пак във Военноисторическия Музей с цел да намеря пистолета на дядо. Накоро минах по Скобелев и видях, че на местото на музея има строителна площадка, наоколо нови офисни сгради. Дали в новата му сграда е изложен този незначителен експонат? И как ще го намеря, без да знам на чие име е регистриран? И даже да го намеря, ще ми разкаже ли този предмет за своя истински стопанин?…
Хора, оставяйте следи след себе си! Вашите потомци имат нужда от тях. А пистолетите ползвайте само срещу вълци и разбойници.
